• Категории
  • The Latest Style
  • Архив

Една торбичка ценности

– Аз съм на 88 години.

А тя е още мъничка. Тя е на 81.

Така ми каза той. Гошо.

Взрях се в тези лица.

Одухотворени, светли, чисти, гледат се с обич, закачат се нежно.

И я стискат тази торба.

Единият от едната страна на дръжката, другият от другата. Не пускат.

Стискат здраво и заедно. Ама наистина стискат. И крачат напред.

Виждам, че торбата тежи.

Защото дръжките се врязват в отрудените им десници.

А те с ведро излъчване. Приличат на орлета. С усмивка върху устните и в очите. Лицата им светят. Това не бяха лица, сковани в ботокс, напъхани с хиалурон и опънати… Стояха си откровено набраздени от историите на времето.

Душите им обаче… очите им обаче… младееха… едни такива чуруликащи.

Как така едни хора на по 81 и 89 години не излъчват умора, амортизация или автоинтоксикация, а са свежи и забавни като деца?

Зачудих се…

Дърветата, керемидите и листата наоколо ръкопляскаха и също се зачудиха.

Според конвенционалната представа времето притежава неизменни характеристики – то не чака никого, тече еднакво за всички наблюдатели, измерва се с часовник, движи се напред, счита се за „абсолютно“ и е непрекъсната величина.

Оказва се обаче, че това невинаги е неизменно вярно.

И тези двамата си бяха истинска част от неизменното доказателство.

Да, истинските неща нямат възраст.

А могат ли хората да отлагат края?

Можем ли да отложим смъртта, примерно?

В търсене на емпирични доказателства за това могат ли хората да отлагат смъртта си, изследователи от Калифорнийския университет в Сан Диего, заедно със социолозите Дейвид Филипс и Елиът Кинг, анализират модели на смъртност в 24-седмичен период при китайци и го правят около традиционния есенен фестивал в чест на Луната. Резултатите са публикувани в British Medical Journal, а изводът е прелюбопитен.

Има един традиционен празник в Китай, датиращ отпреди 3500 години. Нарича се „Средата на есента“. В този ден на Лунния фестивал по традиция след вечеря членовете на семейството се събират. Това става на място, което предлага великолепна гледка към Луната – балкон, градина, езеро или планински връх.

Хората от фамилията се доближават един до друг, хапват лунен кейк, пият жасминов чай, съзерцават Луната. И се радват, че са заедно.

Пълната Луна е символ на единното семейство и затова тържеството се нарича „Празник събиране на цялото семейство“. По време на този празник всички споделят, говорят за работа, децата и бъдещите планове. В Китай традиционната семейна структура е високо ценена, а най-възрастните хора са ритуално почитани.

Ето го и прелюбопитния извод от проучването:

10 дни преди началото на фестивала смъртността сред китайците спада с 35 процента. Седмица след края на фестивала смъртността отново се повишава.

Какво означава това?

Това означава, че хора, чийто край е наближил, могат да отлагат смъртта, могат да правят скокове във времето, само и само да се насладят на празник, който им е особено скъп на сърцето.

Волята за живот, любовта и наличието на смислен повод могат да отложат смъртта.

Какъв странен феномен – предизвикателство към границите на мисълта в конвенционалната медицина, нали?

Връщам се на Гошко и жена му

60 години брак е брилянтен юбилей.

60 години съюз, твърд като диамант. А те двамата досущ деца – жизнени, усмихнати, светещи, влюбено-щастливи. Смеят се, забавляват се, кроят планове за банкети…

Обменят разбиране и отношение. Не баналност и отегчение.

Как така времето в изтеклите 88 години бе задържало в себе си толкова много живот?

Това е въпросът!

Мисля над него ден и нощ.

Всъщност времето не е извън нас.

Времето е нещо, което е в нас

Ние го всмукваме различно. И метаболизираме неговата дискретна природа в зависимост от личните ценности.

Всяка усмивка, чистота, доброта и завръщане към самите себе си е изобилие от живот.

Има и по-модерни визии за нещата, които могат да изпепеляват на място.

Наркотици, алкохол, цигари, отровни мисли.

Вторият принцип на термодинамиката гласи, че всички естествени процеси в природата са придружени от увеличаване на ентропията. На разпада.

Тоест във всяка затворена система с течение на времето хаосът нараства.

Ама за тези двамата очевидно това не важеше.

И тези двамата ентропията не ги лови.

Как? Защо?

Според мен всеки квант невинност, който губим в хода на времевата необратимост, може да бъде наваксан по няколко начина.

Като най-първо с любов. Грижа за другите. Изкуство. Познание. Движение.

Сигурно остаряването е неизбежно, но самото израстване вече е въпрос на избор.

Как тогава да израстваме, за да опитомим това каучуково нещо, наречено време?

С точни възприятия, така.

Паякът плете мрежа от нишки, които излизат от собственото му тяло. Нашият ум прави същото. От физическата Вселена и света навън той изтегля навътре в себе си само това, което реши. С нишките от наличния опит той сам плете мрежата възприятия. Нашият ум е като дъска. И ние, само ние и никой друг, решаваме какви пирони (разбирай идеи) ще забиваме в главата си и колко отгоре допълнителни удара с чука ще правим, та да потънат по-дълбоко тез идеи в дъската на ума ни.

Както всички знаем, има пирони добри, има и лоши

Мозъчната обработка на „познати пирони“, тоест на позната информация, не отнема много време. Колкото по-разучен е светът, в който се движим, толкова по-малко информация „сваля“ мозъкът от околната среда и толкова по-бързо изглежда да минава времето.

Според т.нар. „еластична“ теория за ума, ако решим да израстваме и да забиваме нови пирони, символизиращи знания, идеи, навици, инстинкти, тоест да захранваме мозъка с повече качествена информация, времето, необходимо за обработка на всичко това, е повече. Което субективно ни кара да чувстваме, че четвъртото измерение в пространствено-времевия континуум се движи по-бавно.

Когато караме нашите неврони да зацепват в нови неща, на мозъка му е нужно допълнително време, за да обработи и реорганизира новото.

Тогава ние чувстваме, че времето се движи по-бавно.

И старостта се промъква в живота по-бавно.

Обратното звучи така:

Колкото по-познат е светът, в който оперираме, толкова по-малко информация се кодира и записва в мозъка. Тогава старостта се спуска над нас по-бързо.

Когато механично прелитаме над едни 24 часа, пропускаме да изградим спомени.

А колкото повече са спомените, толкова по-продължително изглежда преживяването.

Изобщо скоростта, с която тече възприятието за време, е една голяма когнитивна илюзия.

Всъщност ние нямаме сетиво за време. Това е доста интригуващо.

Тогава.

Една „посветеност на торбичка ценности“ примерно, може да бъде чуден трик за преструктуриране на 24-часовия формат.

Защото, когато е в състояние на комфорт, човек иска да задържи времето.

То и без това си има закон от физиката – скоростта на светлината във вакуум е най-голяма. Защото плътността на веществото е най-малка.

И обратно – колкото по-плътно е веществото, през което преминава светлината, толкова по-малка е нейната скорост.

Хората губят представа за времето, когато са интензивно съсредоточени в някаква дейност. Например ако плътно живеят в гравитационното поле на „една торбичка ценности“ да кажем и цялата оперативна /работна/ памет е заета с това, на мозъка не му остава капацитет да отчита правилно часовете.

И тогава скоростта, с която потокът от време тече, илюзорно се забавя.

Когато отливаш любов, внимание и живот във всеки миг и средата е плътна с такива чудно хубави неща, не засмукваш тиня.

Животът е прекрасен, толкова много красота грее наоколо и ти искаш времето да спре.

Следователно.

Най-добрият подарък, който може да направим на партньора си, е да бъдем плътно щастливи. А не да чезнем в претенциозните опити да направим него щастлив.

Изключително семпло е – първо Ти ставаш щастлив! Ти сам си повелител на своя ум! Ти самият излъчваш Щастие. Защото косата може да посивее и диаметърът на кръвоносните съдове тук-там да намалее, но един жаден, гладен ум е винаги млад. Именно тази насоченост на ума към познание, абсолютност и просветление е необходимото условие за вечна младост и щастие.

Даването на любов е най-трансформиращото събитие

За душата, тялото, времето, здравето, клетките, поколенията и обществото.

Джиду Кришнамурти, за когото се говори в трудовете на Елена Блаватска, ни казва да излезем и да вземем камък. После да го сложим в хола и да му обръщаме внимание. Даваме му внимание. След два месеца това ще бъде най-важният камък на света.

Защо.

Защото ти му даваш внимание.

Защото влагаш своя най-ценен ресурс в него – вниманието.

Вие имате ли камък в хола?

Камъкът може да бъде много неща – празни мисли, алчност, злоба, завистта на неуспелия към успелия, раздуто его, маниакално чувство за значимост, заробващи ментални творения, една торба ценности, смиреност, осъзнаване…

Малий, ма много опции за камъни, бе!

Но, за да не се изгубим, връщам се на Гошко, жена му и въпроса, който ме вълнува.

Как така времето в изтеклите 88 години бе задържало в себе си толкова много живот?

Ето го най-доброто решение срещу остаряването:

Споделената, истински градивна любов.

Здравите лични взаимоотношения са най-изненадващата тайна на дълголетието.

Не полизахаридите в годжи берито, не дермалните филъри, биостимулатори или

инжекциите с говежди колаген.

Качеството на нашите лични отношения е ключов фактор за чиста радост.

А чистата радост е ключов фактор за дълголетна жизненост.

Загледах се пак в тези двамата, които си носеха торбичката ценности и вървяха към едни неведоми прекрасни космически хоризонти.

И в тази торбичка едва ли имаше най-вълнуваща констелация от изключително прогресивни, добре облизани, ултрамодерни електриково розови евроатлантически ценности и европейски джендър-норми.

В тази торбичка имаше нормалност.

Деликатност. Любов. Заедност. Смисъл. Разбиране. Съчувствие, Грижовност. Труд. Дом. Песни. Благодарност.

В тази торбичка беше мъдростта на влъхвите.

И всичкото в тази торбичка изстъргваше пластовете от дълбините на времето и потапяше Гошо и жена му в утринната природа.

Която никога не е статична.

Възрастта е произведение на изкуството. Точно както природата.

Учителят Петър Дънов го е казал – природата е винаги млада и обновена.

Дърветата винаги растат по посока на слънчевата светлина – нагоре към светлото и позитивното. Същото е и с хората. Възрастта е произведение на изкуството, да. А любовта и децата са нашият най-главен природен ресурс.

Разделихме се с двамата сладури и тръгнах да се прибирам.

Пътят към вкъщи свиваше надясно.

Но там надясно, точно по пътя за вкъщи, попаднах на глутница разпасани тийнейджъри, които се хилеха шумно.

Двама имаха татуировки и пиеха бира от кутия.

Усетих в себе си протестна мобилизация да тръгна надясно и затова пак свих обратно. Наляво.

Веднага се сетих за Мураками. Отличен с приза „Франц Кафка“, в списъка е със стоте най-влиятелни личности на списание TIME, носител на литературната награда „Ханс Кристиан Андерсен“, която е връчвана също и на Дж. К. Роулинг.

Харуки Мураками, който съзнателно отказва да има деца.

На въпроса защо, така той отговаря:

– Защото не съм сигурен за светлото бъдеще на децата ни в днешния свят…

Ама че страшно.

Логическият кръг нещо не ми се затваряше.

Двамата вляво бяха на 88, жизнени и витални, а бандата вдясно някак бесни, шумни, арогантни, разпасани, разгулни, говореха високо, цинично, уж млади, а изглеждаха мъртви души. Не излъчваха грам святост. Нямаха респект пред нищо.

Животът вдясно по всичко изглеждаше, като да се рони, обграден от вакуум.

Сякаш стрелата на времето се движеше в обратна посока.

Тръгнах пак обратно след онези двамата, извънземно прекрасните.

Вървях след тях и гледах как стискат торбата.

Заедно.

Смееха се непринудено. Общуваха радостно. Бяха неделими.

Крачех след тях по мозайката от камъчета на доброто, които тези 60 години семеен живот редяха.

На ъгъла срещнах мъжа си и тръгнахме заедно.

Метрите минаваха и сърцето ми се преизпълни с благодарност да стискам ръката му в моята и да ги следваме. Исках да стоим близо до тях, защото те ме караха да се чувствам сигурна, жива. И влюбена. Все още не всичко е изгубено.

На следващия ъгъл блесна дъщеря ми.

Вече трима ги следвахме.

На четвъртата пресечка към нас се вля и ти сега, който четеш.

Вече бяхме повече.

Ставаме повече.

Множахме се след тях и аз се надявам групата от следовници да расте.

А те двамата, чудотворците, си крачеха и продължаваха да ни напътстват.

Светът днес с огромна скорост е поел към някакво бъдеще, в което любовта сякаш не е ценност. Върви по бързата писта на евтин успех, следва диктата на бизнеса, опиянява се от битиен лукс и удобства, които докарват в съзнанието безразличие, мързел и нихилизъм. Това захранва тъжна статистика на повишена заболеваемост и преждевременна смъртност, отлива се в загубени човекогодини от умрели в активна възраст хора и се оглежда в едни индекси, дето казват, че средната продължителност на очаквания предстоящ живот при раждане днес започва да намалява.

Ама че страшно!

Защо ли?

Сигурно защото слагаме фокуса на грешните места.

Сигурно защото приоритизираме по грешен начин.

Сигурно защото търкаляме едни погрешни камъни в безумната и ядовита бързина на безсмислието.

Често се питам има ли стойност биологичното съществуване ако не изпитваме любов?

Защо?

Защото любовта е най-святата, облагородяваща и оздравителна биологична потребност.

Вместо да се чудите кога е следващата ви отпуска, си устройте живот, от който няма нужда да бягате. Цитирам Сет Годин, защото само след 3 дни отивам да се срещна с него лично, наживо, очи в очи…

Тези двамата очевидно си бяха построили свят, от който нямаше нужда да бягат.

Свят, направен с капкомер

Ден след ден, година след година, декада след декада, капчица по капчица.

Любов.

Никой не казва, че е лесно. Просто това е, което си струва. Това е антидот на ентропията, разрушението и саморазрухата.

И може физиците и медиците да имат редица логични обяснения за всичко, но тези двамата Прекрасните нахраниха душата ми с чудесата на истинските ценности.

Един живот като пълноводна река, безпределно посветен на адекватното.

Друг живот пък може да бъде колосална загуба на време.

Може да бъде и Вселена от усмивките на едно любовно единение.

Какъвто и генетичен код да води до 100-те години, без шармантното присъствие на една голяма любов, той сигурно би дегенерирал, сигурно не би се провокирал.

Това са ценностите, които си струва да се предават от поколение на поколение.

Защото когато душата ти плаче, повалена от някоя болест или в гладиаторска битка, само капките от капкомера на тая торбичка ценности могат да помогнат.

Защото само това се доближава до нещата, които наистина имат значение.

Без любов и посветеност животът изглежда много близък до своето самоунищожение, застинал в съвременните егоцентрични пози, консуматорски хедонизъм и неолиберални елити.

Кара ме да се питам едни такива притеснителни въпроси, като какво е модерност? Какво е цивилизация?

Какво вече лежи под самото понятие „човечество“?

Криво ли седим, право ли съдим, но според статистиката всяко трето семейство у нас се упражнява в изкуството на развода, а данните отчитат абсолютно и относително увеличаване броя на едночленните домакинства у нас.

Как да проумеем това? Какво се случва?

Бракът не е ъглов диван „Станфорд“, на който удобно да се излегнеш.

Иска да даваш, да даваш, и след 60 години брак пак да имаш сили да даваш и да се смееш от сърце. Което сигурно не е лесно. Но.

Само нещата, събирани 60 години в тая торба ценности могат да разомагьосат мрака.

Вземам с капкомера по една капчица от торбата с ценности на Гошо и жена му и капвам в сърцата на всеки един от вас.

Този път се нарича Обичане

Изобщо не искам да се пъхам в дискурс на изобличаване.

Нито имам претенция да бъда съвестта на времето.

Просто винаги пиша с мисъл за човека, неговото здраве, достойнство и екзистенциални ценности.

Отчуждена съм от простащината и примитивизма, защото мисля, че те разболяват.

Ех, как искам в сърцето на всеки подрастващ днес да има точно тази необходимост да удържи точно тази родова памет, точно тази българска идентичност и дълг към нашата история.

Този осъзнат дълг е най-верният път към здраве и дълголетие.

Това е най-якият грунд.

Най-вярната съзидателност в динамичната действителност.

За щастлива колективна съдба.

И чиста българска нация.

Едно време у нас винаги на особена почит са били традициите, свързани със семейството и жизнения цикъл – раждане, кръщене, сватба, Коледа, Великден, времената, когато цялото семейство се събира и няколко поколения празнуват заедно, обединени от чувството за принадлежност към здравото българско семейство.

Едно време баба ми Неделя редеше думи и песни:

– На ръце съм те, баба, носила, нося те и сега, думам и клетва ти давам…

Всичко йот земя излиза, пък та нах земя отива… Но ти имаш дълг, баба, към земята и към рода си… да можеш гнездо да свиеш, в дома си бела гургулица да бъдеш, да видя твоите дребни дечиня…

А какво стана днес…

Мураками не иска да се възпроизвежда, защото не е сигурен за светлото бъдеще на децата в тази днешна действителност.

Страхувам се…

Какво ли ни чака в един свят, ориентиран повече към индивидуализма и корпоративизма, отколкото към диамантена сватба?

787 Споделяния

Tags:

  • д-р Неделя Щонова
    д-р Неделя Щонова

    Невролог и водещ здравен журналист

    Д-р Неделя Щонова е специалист невролог и се занимава с аналитична и когнитивна психотерапия. Специализирала е във Weill Cornell Medical College, Ню Йорк и Hôpital Européen Georges-Pompidou, Париж. Член е на Европейското общество по клинична невромузикология и на италианската фондация…
    Прочети повече



Ще ти хареса да прочетеш още:

9 милиона умират от мръсен въздух всяка година! Наистина ли?

Как да мислим за риск в условията на сензационна журналистика

5 промени, които могат да ви спасят живота

Предотвратимите рискови фактори за хронични болести се броят на пръстите на едната ви ръка

млада жена в офис с болки в кръста

Важни неща за болката, които не знаеш

Болката е част от живота на всеки, но малцина я познават истински

Как да разберем, че ни правят на глупаци

Интернет сериозно подценява и подкопава интелигентността ви