• Категории
  • The Latest Style
  • Архив

Самонараняването: тревожни признаци и лечение

Несуицидното самонараняване е акт на умишлено увреждане на собственото тяло. Обикновено то не представлява директен опит за самоубийство, а по-скоро разрушителен начин за справяне с емоционалната болка. Много от практикуващите го се нуждаят от помощ, но не всички успяват да стигнат до нея.

Какво се случва с хората, които се самонараняват?

Самонараняването може да донесе моментно усещане за спокойствие и освобождаване на напрежението, но обикновено е последвано от вина, срам и завръщане на болезнените емоции. Най-често то се случва насаме и се извършва по контролиран или ритуализиран начин, който оставя трайни белези. Видовете самонараняване може да включват: рязане, чесане, горене, изрязване на думи или символи върху кожата и т.н.

Самонараняването се практикува от повече хора, отколкото сме склонни да си мислим. Смята се, че около 10% от юношите се самонараняват в някакъв момент, като този процент спада до 4% за общата популация (Briere & Gil, 1998).

Предупредителни знаци:

  • Белези, изгарания по китките, ръцете, краката, гърба, бедрата или стомаха
  • Носене на дълги ръкави през горещи дни, за да се прикриват раните
  • Криене на бръсначи, ножове, запалки на необичайни места
  • Прекарване на дълги периоди в заключена спалня или баня
  • Социална изолация и затруднения в отношенията
  • Поведенческа и емоционална нестабилност
  • Изказвания за безнадеждност и безполезност

Причини и рискови фактори

Самонараняването в никакъв случай не е театър. Повечето хора го практикуват насаме и внимателно прикриват следите. Често то започва в ранния пубертет, когато емоциите са по-променливи и тийнейджърите се изправят пред нарастващ натиск от страна на връстници, конфликти с родителите и други авторитетни фигури. Младите хора, които са тормозени или по друг начин отхвърлени, са изложени на по-голям риск от самонараняване (Claes et al., 2015).

Редица проучвания показват, че малтретирането в детството, включително и сексуално, е сериозен предиктор на самонараняване в по-късна възраст (Auerbach et al., 2014; Wan et al., 2015; Yates et al., 2008; Auerbach et al., 2014).

Gratz et al. (2002) подчертават ролята на родителските взаимоотношения в етиологията на самоувреждащото поведение: несигурната привързаност към бащата, както и емоционалното пренебрегване от страна на двамата родители са значими предиктори на себеувреждащо поведение. Честотата на самонараняванията е свързана с тежестта на емоционална дисрегулация (Gratz & Chapman, 2007; Paivio & McCulloch, 2004).

Самонараняването най-често се случва в контекста на широк спектър психиатрични разстройства, например:

  • посттравматично стресово разстройство (Bolognini et al., 2003)
  • депресивни разстройства (Darche, 1990)
  • обсесивно-компулсивно разстройство (Bolognini et al., 2003)
  • тревожни разстройства (Simeon & Favazza, 2001)
  • гранично личностно разстройство (Nock et al., 2006)
  • хранителни разстройства (Iannaccone et al., 2013), като някои автори дори го определят като самостоятелна категория (Selby et al., 2015).

Кога се налага консултация със специалист?

Ако се наранявате, дори в незначителна степен, или ако имате мисли за самонараняване, потърсете помощ. Всяка форма на самонараняване е знак за по-големи проблеми, които не трябва да бъдат подценявани.

Говорете с някого, на когото имате доверие – приятел, любим човек, лекар или учител, който може да ви помогне да предприемете първите стъпки към успешното лечение. Ако става въпрос за дете, можете да се консултирате с педиатър, детски психиатър или психолог. Изразявайте загрижеността си, но не отправяйте заплахи или обвинения.

Професионалист в областта на психичното здраве може да прецени дали са налични и други психични разстройства, които са свързани със самонараняването. Ако поведението на самонараняване е свързано с психично разстройство като депресия или гранично личностово разстройство, планът за лечение се фокусира едновременно върху това нарушение и върху поведението на самонараняване.

Ако става въпрос за тежко и многократно нараняване, е възможно да се наложи краткосрочна хоспитализация, която да осигури безопасна среда и интензивно лечение, докато не бъде преодоляна кризата.

Терапията на поведението при самонараняване отнема време, упорита работа и изисква мотивация за възстановяване, като при успех може да спомогне за:

  • идентифициране и преодоляване на основните проблеми, предизвикващи самонараняването;
  • по-добро управление на стресорите и емоционалната болка;
  • установяване на по-качествени и пълноценни отношения.
87 Споделяния

Tags:

  • д-р Светослав Савов
    д-р Светослав Савов

    Клиничен психолог, психоаналитик

    Светослав Савов е клиничен психолог, дипломиран психоаналитик и доктор по психология. Води лекционни курсове по психотерапия и психопатология в Нов български университет. Консултира деца, юноши и възрастни с емоционални и поведенчески проблеми. Научи повече за работата на д-р Савов.
    Прочети повече



Ще ти хареса да прочетеш още:

Защо сме обречени да сгрешим в брака

Избирайки на кого да се посветим, избираме кой начин на страдание можем да изтърпим ...

1 април отминава, но лъжите остават

Какво ако истината е някъде там, щом лъжите отдавна са се наместили в главата ...

Най-ценният ресурс | Част 2

В първата част на статията дефинирахме недостига на материални ресурси, познание, умения и време ...

9 неоснователни причини да не започнете психотерапия

Хората често се двоумят дали да посетят психотерапевт. Това е разбираемо и част от ...

Лекарства или психотерапия в лечението на депресия?

Депресията представлява разстройство на настроението, за което са характерни чувства на тъга, празнота и ...

Какво е личностно или организационно развитие?

Трите основни етапа на еволюция според интегралната теория