• Категории
  • The Latest Style
  • Архив

Мозайка от камъчета на доброто

Няма да забравя очите му.

Толкова благи.

Беше потънал в болничното легло, осветен от лъчи на надежда и събрал цялото познание за човешката природа в този тих, доверчив поглед. Сякаш обикнал всички страхове. Имаше нещо в този поглед, което така чисто срещаш само в децата. Не изглеждаше изтощен или уплашен, стоеше си кротичко и сканираше стаята, пълна с лекари, близки и медицински сестри.

Създаваше около себе си осезаема стена от светлина, подобна на силово поле. Влизаха и излизаха лекари, имаше апаратура за хемодиализа и болнични листове, но във въздуха отнякъде се създаваше чувство на покой.

Погледът му докосваше предметите в стаята много внимателно, като икони.

Сигурно, когато цял живот си помагал на хората, няма как да не изпълниш с доброта и тиха хармония дори една болнична стая – помислих си. Това само мъдреците го могат.

Стоях в почуда обаче и усещах как случайността ми задава труден въпрос. Човекът в болничното легло беше доц. Петър Петров. Един от доайените на българската онкоурология. Дотук ясно. Какво обаче правеше той в това болнично легло?

Аз бях там, в Университетска болница „Лозенец“, защото снимах предаване с проф. Румен Пандев. В същия ден за първи път в България той въведе иновативен метод за трансорална ендоскопска тиреоидектомия. Трябваше да съм там и да снимам.

Но доц. Петров?! Що диреше доц. Петър Петров в тази болнична стая и при това не на визитация, а с болнични дрехи и в болнично легло?

Усетих как съзнанието вмъква в главата ми фиксираната представа за онзи добър лекар, който на боговете е равен. В операционната… със сините дрехи, затрупан от график за прегледи, резултати от хистология, лабораторни показатели, динамичен, вихрен, след поредната безсънна нощ. Дал най-доброто, на което е способен. В името на пациента.

Но ето че и лекарите също стават пациенти

Тях също ги боли, те също страдат и имат предели на издръжливост.

Точно се съгласявах със себе си колко трудно е да възприема доц. Петров в декора на болничната стая и точно се чудех защо той е там, когато някой нежно ме прегърна.

Обърнах се и останах още по-изненадана, защото това беше доц. Калинка Коприварова. Обожавам тази жена. Възхищавам ѝ се. Виждала съм как помага на деца с диабет. Как се бори с драматична хипогликемия и как за 10 минути може да смени времето в очите на една тревожна майка – от купесто-дъждовна облачност да направи слънчево… И тя същата като доцента – фина, нежна, блага. С 50 години лекарски стаж, две специалности – детски болести и ендокринология, национален консултант по детска ендокринология.

2010 година я поканих да участва в един мой филм за диабет – „Изкушението,“  който спечели златна статуетка и стана големият победител в международния конкурс Media Prize 2010 в Стокхолм на 19 септември.

Всичко това добре, но защо и доц. Коприварова беше в същата тази болнична стая? При това не с бялата колосана лекарска манта или червеното сако от предаването, ами по болнични дрехи и с болнични чехли?!

Заля ме неестествена почуда. И… цялата крехкост на живота започна да наднича безшумно.

До този момент аз не знаех, че доц. Коприварова е съпругата на доц. Петров.

В коридора, почти шепнешком тя изрече:

­­– Той има операция за подмяна на сърдечната клапа, персистираща сърдечна недостатъчност, бъбречна недостатъчност. От една година е на хемодиализа и от три години е с болест на Алцхаймер.

– Удължил е живота на толкова много пациенти – повтаряше сестрата. На стотици хора е помогнал, върнал ги е от онзи свят. Ако ти покажа само архива, колко операции е направил… Но сега е от другата страна на бариерата.

– Винаги смяташе, че хирургията е благословена професия – продължи доц. Коприварова – помагаше всеотдайно, раздаваше се, спеше в болницата. В този живот… той не се поколеба да направи крайната лична жертва. От 16 години го молех ден и нощ да забави темпото, да се пощади, но той не чуваше и не чуваше. Вместо това се прибираше у дома с вълнение на 5-годишно дете и споделяше: „Ако знаеш колко добре се получи днес. Направих нов пикочен мехур от черво при този пациент с рак… Той се възстановява и сега ще живее.“

Тръгнах си от болницата.

Виждах картини от филма „Изгори, за да светиш“

Това „изгори, за да светиш“ явно се бе имплантирало и в 55-годишната всеотдайност на прекрасния хирург-уролог. Цял живот помага на всички, които се нуждаят. С лекарски съвет, с консервативно или хирургично лечение. Взема жизненоважни решения за орисията на болни, дори тогава, когато уж всичко е „предопределено“. Дори тогава, когато съдбата като малка акробатка танцува по тънкия перваз между живота и смъртта.

Създава българската онкоурология, извършва едни от най-сложните операции при тежки заболявания, с което не само удължава живота на болните, но им създава максимален комфорт.

Колко грижи, труд и безсънни нощи, подарени на другите.

Защото пациентът доверява на своя лекар най-ценното – живота и здравето.

Почувствах нужда да разкажа за този живот.

Но не бях сигурна дали мога да споделя публично толкова лични неща.

Няколко дни по-късно се обадих на доц. Коприварова, за да поискам разрешение.

Телефонът иззвъня три пъти. На четвъртия тя вдигна.

Чух гласа ѝ. Последва пауза.

Замълча, търсейки думи:

– Той почина – най-сетне изрече тя.

Тресна гръм и прокънтя надалече.

Доц. Петров бе заспал вечен сън.

Стана ми мъчно и седнах да напиша това.

Въпросът защо хората понякога са готови да рискуват живота си, за да спасят другите, озадачава учени и философи от векове. Оксфордският речник определя алтруизма като безкористна загриженост за благополучието на другите.

А ние как да наредим пъзела на саможертвата?

Как мозъкът прави алтруистичен избор?

Може би всичко се разиграва и предопределя в небесата на детството? Гените? Средата? Културата? Челният дял в мозъка?

Какво хвърли Христо Стефанов и Петър Тодоров във вълните на плажа край Синеморец? Те скачат във водата, борят се с морето, спасяват две давещи се деца. Христо и Петър жертват живота си, за да спасят от удавяне две непознати деца. Получават посмъртен орден за храброст.

Нашият колега – телевизионният оператор Григор Кумитски, също предпази от удавяне руско момиче. Но загина в морето край Варна.

През 1963 година д-р Стефан Черкезов избавя от горящ автобус 47 души и умира на следващия ден от тежки изгаряния.

Всеки акт на доброта, алтруизъм и саможертва е нещо много лично и конкретно.

Универсална аргументация за това няма.

А подвигът на френския жандармерист Арно Белтрам, който почина от раните си, след като предложи своя живот в замяна на заложник…

Някой има ли обяснение?

В този свят на хипериндивидуалистично консумиране, пресметливост и разнообразие от вкусове, как и защо определени хора пренасят в жертва собствения си път, сила и енергия в името на другите?

Трябва ли да се жертваме в името на „велика кауза“?

В името на общественото благо? Пациентите? Любовта? Успеха?

Дали е проява на морална претенция, че заможните хора са длъжни да помагат на бедните?

И че добрите лекари винаги са внимателни и съпричастни?

Това вярно ли е или не е вярно?

Като цяло според мен хората, които се жертват, знаят как да обичат.

Част от академичните среди казват, че ние сме родени егоисти и единственият начин да преодолеем това е като упражняваме самоконтрол. По-позитивните вярват, че има значение не дали ще упражним самоконтрол, а колко силно припознаваме чуждата нужда като своя.

Моят колега Доналд Пфаф, невролог в университета Рокфелер, откри, че алтруизмът е здрав инстинкт, заложен в нашите неврони. В нас има мозъчна верига, която ни позволява да бъдем чувствителни и съпричастни. Желанието да създаваме деца, да се грижим за тях, за пациентите, родителите, болните, гладните, културата, изкуството, желанието да разширим кръга на вниманието към другите – всичко това е еволюционен фон за здраво просоциално поведение.

Така се създава добродетелен цикъл.

Чувстваме инстинкт да помагаме на другите, защото пак според еволюционните психолози, нашето оцеляване зависи пряко и косвено от безопасността на групата.

От друга страна обаче, ние лекарите знаем, че адаптивното функциониране изисква баланс. А когато се жертваш за нещо, балансът е нарушен. От еволюционна гледна точка самопожертвувателността няма смисъл. Като носители на хиляди гени, единствената ни цел е те да оцелеят, а ние да размножим този живот, който гените ни предават по Земята вече 5 милиарда години.

В живота обаче има и правила за човечност

Целта ни като християни е не просто да оцеляваме, а да бъдем свети. Да постигнем святост. Много хора подчиняват живота си на сърцето, в името на свята идея. И се радват на пълнота и универсална хармония, която е непостижима през логиката и реализма на лявото полукълбо. Нито пък през генетично-еволюционната перспектива.

През 2007 година конструктор на име Уесли стоял на платформата в метрото на Ню Йорк. Млад мъж наблизо получил епилептичен припадък и паднал на релсовия път. Влакът приближавал бързо. Уесли импулсивно скочил, грабнал младия мъж и кълбото тела се претърколило върху два чифта безопасни релси. По чудо и двамата останали невредими. Запитан по-късно защо го е направил, Уесли отвърнал:

– Току-що видях някой, който имаше нужда от помощ. Направих това, което в сърцето си почувствах, че е правилно.

Да бъде лош може всеки. Трудното е да бъдеш добър… ми каза веднъж един любим човек.

Толкова е тривиално и скучно да сме озъбени, пошли и егоистични. Това е навсякъде около нас, то се мултиплицира. Висока честота депресии, агресии, насилие, напрежение, физическа дегенерация, психопатно поведение, желание за убиване, неемоционална психика, пълна липса на състрадание. Враждебни усмивки и пълни с омраза стаи. Политическо и медийно хейтърство.

Има нещо сериозно объркано в днешния свят. 60 милиона души са приемали предписания им мозъчен наркотик fluoxetine („Прозак“) от пускането му на пазара през 1986 година. Защо?!

Броят на рецептите за антидепресанти се повишава драстично. Защо?

Насилието и агресията сред подрастващите нарастват. Защо?

През 2017 г. сумата за предписани антидепресанти в Англия е била 300 милиона британски лири. Но положението продължава да се влошава. Защо?

Защото общуването днес ни разделя. Човешкият взаимообмен е в криза. Самотата обезобразява душата. А в самота добро не се разбужда. То се разбужда в единението между нас, човеците. И в тази днешна самодостатъчност волята за посветеност на кауза по-голяма от тебе самия… изсъхва.

Светът оскотява

Еволюционният психолог Майкъл Томасело написа:

„В безпрецедентна степен Homo sapiens е адаптиран да действа и мисли кооперативно. В културна група с други хора. И най-впечатляващото от всички когнитивни постижения, по-голямо от сложни космически, математически и технологични открития, е начинът, по който ние хората си взаимодействаме.“

През 1996 год. изследователи в невробиологична лаборатория към университета на Парма – Италия, наблюдават куриозно явление. Те слагат в средата на лаборатория една маса, а върху нея съд с плодове. Наоколо щъкат маймуни – тяхната мозъчна биоелектрична активност се следи. На масата в лабораторията има съд с плодове. Изследователят Антонио посяга към банана и в този момент в мозъчната активност на маймуните се появява пик в предния дял от мозъчната кора (premotor cortex). Въпреки че маймуната стои неподвижно, нейните неврони регистрират аналогична активност.

Явлението е описано за първи път от невробиолога Джакомо Ризолати през 2004 г. и така възниква теорията за „огледалните неврони“. Огледалните неврони се възбуждат, когато гледаме как някой друг прави същото нещо. Те позволяват да имитираме разиграващи се пред нас чувства, действия или състояния, като правят своеобразна симулация на виртуална реалност в нашия мозък.

Та мисълта ми е, че наличието на път към един по-добър свят, павиран от огледалните неврони, дава храна за размисъл и надежда, че може би ще успеем да предотвратим големите социални проблеми на разпад днес.

Това е наша отговорност.

Да се запитаме.

Как птичките усвояват културата на птичото пеене?

Ами те имитират сладкопоя на другите птички.

Както казва Ричард Докинс – създателят на меметиката – голяма част от човешките културни феномени се разпространяват и предават по извънгенетичен път. Чрез имитация. И допълва:

– Целият живот еволюира чрез разграничително оцеляване на възпроизвеждащи се идеи.

Ето това изречение ми е любимо.

Ако вниманието ни е разграбено от глупости, от нещо, което всъщност е безсмислие и отражение на нищо, ние си изработваме живот-отливка на нищото.

Защото идеите имат мощ и тази мощ е заразна. Точно като заразна вирусна инфекция.

Всяка представа, идеология или модел на поведение може да е „съзнателно действащо лице“. Значи трябва да мислим изключително внимателно преди да извършим неетични действия.

Добротата е един вид информационен модел.

Грубостта, пошлостта, злото, анархията са друг вид информационен модел.

Невежеството – трети.

Разпространението на културните феномени чрез имитация, както и наличието на огледални неврони означава, че трябва да бъдем съвсем наясно с културата, в която се влюбваме. Защото после ние я мултиплицираме.

Има хора, които ще искат да бъдат като доц. Петров. Миротворци.

Имаш матрицата на този пример. Този живот. Тази всеотдайност. И искаш да отлееш живота си в подобна аналогия.

Намират се и други. Те следват и овладяват анархията. Стават деспоти, токсични хора, терористи, камикадзета, самоубийци. Защото те виждат това. Стават лоши и репликират демоноподобна информация чрез имитация.

Способни ли сме да разбираме ролята на информацията, идеите, примера, посланията, различните школи, пластични, диетични, политически, поведенчески моди? Изобщо проумяваме ли съдържанието, с което е заредено всичко около нас? Проумяваме ли как това съдържание се конкурира за най-ценния ни ресурс – нашето внимание. И как забележимо и незабележимо синтезира хореографията на живота ни – нашия стил, избор и посветеност.

Идеите притежават размножителна сила

И това е пътно платно с двупосочно движение.

Най-човешкото нещо в нас може би не е в черепа. То е в начина, по който си взаимодействаме, в невероятно сложната култура, която съдържанието на тези черепи прави.

Последните изследвания показват, че при еднакво лошо хранене, възпитание, поведение и примери за подражание, всяко следващо поколение се влошава все повече и повече.

Тогава ние човеците можем ли да отричаме онова, което е извор на нашето съществуване? Любовта, милостта към другите, състраданието, добротата?

Или в ера на технологии и „проклятие на изобилието“ неща като посветеност, доброта и истински смисъл… хич не са първостепенна ценност?!

Печените тарикати сега си мислят, че пиша наивни глупости…

И съм смешен агитатор за повече хуманност…

Но.

Можем ли да се оставим да бъдем прогонени от Рая?

Можем ли да живеем в живот-отливка на дребните щастия?

Ние човеците можем да научим сърцата си да обичат. Дори когато е трудно.

Раят е да бъдем добри.

До небето.

Защото, когато меко смъртта сложи ръцете си на раменете и започне да ни придърпва към онова небе и онзи безкрай… живото сърце усеща как несбъдната доброта огорчава, терзае, измъчва много повече от вината по моментите, когато си бил лош.

Един живот, изтекъл в любов и посветеност на другите, не може да е празен. Вярно, никой не осъществява себе си напълно, но няма по-достойно от това да бъдем добри и безкористни.

Ехото от стъпките на доц. Петров отскочи от стените на болницата и се претърколи в мислите ми. Изправи се там и остана. Сякаш търсеше закрила.

Закрила в посланието, че когато подредим живота си като мозайка от камъчета на доброто, правим достоен път, по който да минат децата ни.

Аз вървя по мозайката от камъчета на доц. Петров, усещам тленността на живота и гледам как две пожълтели листа падат върху жадна за живот зелена тревичка, решила да се хване за слънчевия лъч.

4K Споделяния

Tags:

  • д-р Неделя Щонова
    д-р Неделя Щонова

    Невролог и водещ здравен журналист

    Д-р Неделя Щонова е специалист невролог и се занимава с аналитична и когнитивна психотерапия. Специализирала е във Weill Cornell Medical College, Ню Йорк и Hôpital Européen Georges-Pompidou, Париж. Член е на Европейското общество по клинична невромузикология и на италианската фондация…
    Прочети повече



Ще ти хареса да прочетеш още:

Дори застроената природа може да е полезна

Следите от човешка дейност не нарушават психологическите ползи от излетите

Кафе и хормон на стреса – каква е връзката?

Много от нас пият кафе, за да са по-енергични, будни и фокусирани. Кофеинът има ...

4 начина да се наспиваме по-добре

Когато човек страда от безсъние, той се опитва да подобри съня си по какви ...

9 мита за грипа, досадни почти колкото него

Да разсеем заблудите около противогрипната ваксина, боледуването и лечението